четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш:
на гладния - надежда,
на сития - копнеж,

на силния - неволя,
на слабия - кураж ,
на веселия - милост,
на тъжния - мираж,

на скромния - посока,
на алчния - сърце,
на имащия - радост,
на можещия - цел,

на гордия - утеха,
на плахия - мечта,
на властника - боязън,
на роба - доброта…
 

Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому, какво си дал.


/Надежда Захариева/


вторник, 2 ноември 2010 г.

Искам да ти подаря

Искам да ти подаря една звезда,
дето да ти свети нощем в мрака...
Искам да ти подаря едно сърце,
дето в тишината да те чака.
И една изстрадала душа,
дето все за тебе да копнее
и в прегръдка нежна две ръце
с обич кротко да те полюлеят.
И мечти във този свят суров,
дето с топлина да те обгръщат.
И една изгаряща любов,
дето все при мене да те връща.

/Венцислав Йорданов/

вторник, 19 октомври 2010 г.

Научих... че...

Научих…че най-добрата класна стая в света е в краката на един възрастен човек. Научих…че, когато си влюбен, това си личи. Научих…че дори ако само един човек ми каже “Ти осмисляш моя ден”, това осмисля моя ден. Научих…че малко дете, заспало в ръцете ти, ...е едно от най-успокояващите усещания в света. Научих…че да си добър е по-важно от това да си прав. Научих…че никога не трябва да отказваш подарък от дете. Научих…че винаги мога да се моля за някого дори когато нямам силата да му помогна по някакъв друг начин. Научих…че без значение колко сериозни изисква да бъдем от нас живота, всеки има нужда от приятел, с когото да се забавлява. Научих…че понякога всеки има нужда от ръка, която да държи и сърце, което да разбира. Научих…че простите разходки с баща ми в летните нощи, когато бях дете, ме карат да се учудвам като възрастен. Научих…че животът е като ролка тоалетна хартия – колкото повече се приближава към края, толкова по-бързо върви. Научих…че трябва да сме доволни, че Бог не ни дава всичко, което пожелаем. Научих…че парите не могат да ти дадат класа. Научих…че малките неща, които се случват през деня, правят живота толкова прекрасен. Научих, че под твърдата черупка на всеки се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан. Научих…че игнорирането на един факт не променя това, че е факт. Научих…че когато решиш, че не трябва да оставаш длъжен на някого, ти само продължаваш да му позволяваш да те наранява. Научих…че любовта, а не времето, лекува всички рани. Научих…че най-лесният начин да израсте човек е като се огражда с хора, които са по-умни от него. Научих…че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде награден с усмивка. Научих…че никой не е съвършен, докато не се влюбиш в него. Научих…че животът е корав, но аз съм по-корав. Научих…че възможностите никога не се изгубват, някой друг ще се възползва от това, което ти си пропуснал. Научих…че бих искал да съм казал на майка ми, че я обичам, още един път преди да си отиде завинаги. Научих…че е добре думите ти да са меки и нежни, защото утре може да ти се наложи да ги преглътнеш. Научих…че усмивката е евтин начин да подобриш външния си вид. Научих…че когато твоят новороден внук стиска малкия ти пръст в своя малък юмрук, ти си закачен за живота. Научих…че всеки иска да живее на върха на планината, но цялото щастие и израстване се появяват по време на изкачването. Научих…че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща са свършени. 
/Andy Rooney/

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

Понякога е обич да си тръгнеш
от хората, които са ти близки.
Оставяш настрана венеца трънен
и заминаваш тихо, без въздишки.

И знаеш, че след теб не ще затичат,
макар за миг да ги е заболяло.
Излишна е фалшивата трагичност
в една отдавна търсена раздяла.

А има нещо тъжно - да съзнаваш,
когато доброволно си отиваш,
че хората, които тук остават,
без теб ще бъдат малко по-щастливи...

събота, 9 октомври 2010 г.

В живота на всеки от нас има дни, които искаме да прескочим и да изтрием от календара. Дни, които да не съществуват. Днес за мен е точно един от тези дни, в които загубих  завинаги обичан и скъп човек. Когато от живота ни си отидат такива хора, болката е прекалено силна. А времето... не лекува! То само я притъпява, но тя остава в нас и я носим до края на земния си път. Не знам съществува ли прераждане, но се надявам този човек да бди над мен като ангел и да ме пази. Липсваш ми неописуемо много! Обичам те!

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Съседите са напаст! Бясна съм!!! Направо съм вън от кожата си! Преди малко комшията ми вдигна нервите. Понеже на него и на още няколко човека им е широко около врата, та са взели да се месят в живота ми. Да се интересуват какво правя и как го живея, да ми дават съвети как да постъпвам и да ми казват, че вината за всичко е изцяло моя. Аз давам ли им наклон?! Другите проблеми и ядове са ми малко, че и с тях да се занимавам. Тръгнали да ме обсъждат, критикуват и какво ли още не! Хора, гледайте себе си! След като ви е розово и щастливо, радвайте се на съществуването си, вместо да ми намирате кусури. Мен ми е черно пред очите. Не е нужно допълнително да се "товаря" и с вашите простотии. И докато сега моите "доброжелатели" се кефят и им е през онази работа, аз се чудя как да се успокоя.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Днес ми беше нервно, уморено, самотно и много тъжно. Поплаках си. Не го бях правила поне няколко дена.:) Замислих се над това, че в последно време никой не се сеща за мен. Дори във виртуалното пространство. Няма с кого да си разменя и дума. Липсват ми приятели. Момичетата, с които преди години си пишехме писма и мислех за мои приятелки, не ми се включват дори за едно "здравей". Всяка си има своя живот, радости, тревоги, проблеми, реални дружки. Аз съм като стар вестник - прочетен и изхвърлен в кошчето за боклук. Спрях да правя опити да ги заговарям в нета. Безсмислено е, след като ме подминават с мълчание. Липсва ми общуването, пък било то и посредством клавиатурата и монитора. Преди поне това имах. Сега... пиша си сама, тук. Изглеждам жалка. Превърнала съм се в единак. Светът ми се състои от четирите стени на стаята и компютъра. Прекарвам цялото си време пред него - чета форуми, вися във facebook, гледам разни неща, слушам музика. Но това не ми носи радост. Не и след като няма с кого да си комуникирам. Налегнала ме апатия, душата ми е самотна, сърцето - пусто. Не знам как да се измъкна от омагьосания кръг. Искам да върна времето назад, много назад, с години. Невъзможно е. Не мога да променя действителността. А себе си?! И колко още?

понеделник, 30 август 2010 г.

Приятелство? Утопия!

Тема с продължение от преди месец. Отношенията ми с така наречената ми дългогодишна приятелка не се подобриха. Станаха още по-странни и безумни. Имам чувството, че е съвсем различен човек. Безразсъдна и безсърдечна, интересуваща се само от своите си неща, без да й пука дали ще ме огорчи. Тотална промяна. Не съм предполагала, че може да се вълнува единствено от себе си. Хората са егоисти по природа. А тя... излезе, че ми няма абсолютно никакво доверие. Даде нещо прекалено важно за нея на момиче, което познава от няколко месеца и то - бегло. Какво от това, че уж сме приятелки от половината си живот? Това в случая не значи нищо! Може да се захвърли на боклука. Аз не заслужавам да ми се има вяра. И така боли (не може да се опише колко), а тя дори не го осъзнава. Иде ми да викам, че я мразя толкова много сега. Но това е най-лошата негативна емоция и не е хубаво човек да я изпитва. Иска ми се да чупя, да хвърлям предмети по стената, и да крещя. Да излезе от мен всичката болка, разочарование и огорчение. Дали нещо ще се промени? Абсолютно нищо! Ще ми олекне ли? В никакъв случай!

сряда, 11 август 2010 г.

Mразя те, защото те обичам!

Мразя те... чу ли? Мразя те...
Мразя те с цялата си душа!
Мразя те с цялото си сърце!
Мразя усмивката ти, защото тя ме разтапя
и ме прави безсилна пред теб.
Мразя тялото ти, защото сякаш е излято
за някое божество.
Мразя погледа ти, който ме прави прозрачна,
изтръгва волята ми и ме омагьосва.
Мразя дрехите ти, защото чрез тях виждам,
че си мъж със стил.
Мразя чувството ти за хумор, защото пред него
се прекланят и най-изтъкнати комици.
Мразя походката ти, защото пред нея
аз ходя като пате.
Мразя целувките ти, защото те ме карат
да летя из облаците.
Мразя характера ти, защото той ми показва,
че има и съвършени хора.
Мразя гласа ти, който е нежен, хармоничен
и така завладяващ.
Мразя те, защото всъщност
много те обичам!
Ти си мисълта, с която заспивам!
Ти си сънят, който сънувам!
Ти си усмивката на моите устни!
Ти си сълзите солени и вкусни!
Ти си мечтата за красиво и нежно!
Ти си волна птица в небето!
Ти си порив в необяснимото!
Ти си човекът стигнал до сърцето ми!

четвъртък, 5 август 2010 г.

I have a dream

Снощи имах сън. Кратък, но красив. Сякаш продължи само един миг, а не исках да свършва. Събудих се, а ми се искаше да продължа да сънувам. Него... една звезда, прекалено далечна. Мъж, който никога няма да видя в действителност. Очи, в които никога няма да се огледам; усмивка,  която никога няма да получа и която няма да разтопи студа в сърцето ми. А снощи, неговите устни се усмихнаха свенливо само за мен. Каза ми, че иска да е с мен завинаги. Думи, които ако наистина чуя от него, ще съм най-щастливия човек на Земята! Той е всичко за мен - въздухът, водата, Слънцето. Моят ангел, а аз вярвам в ангелите. Вярвам в него - в това, което прави; в това, което казва; в таланта му; в неговите способности. И се моля да е добре. Да  е здрав, да продължава да бъде обичан и занапред от милиони хора по целия свят, и да е щастлив.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Friendship never end?

Имало едно време, преди много години, две приятелки. Те никога не се били виждали, но си били близки. Въпреки не малкото километри помежду им поддържали връзка с писма. Традиционните... хартиени, каквито днес рядко се пишат. Момичетата станали жени, но продължавали да се вълнуват от едни и същи неща, мечтите и мислите им били еднакви. Вкусовите им си приличали толкова, че на моменти било стряскащо. През всичките тези години момичетата на няколко пъти губели връзка помежду си, но пак се намирали по съвсем неочаквани начини. Съдбата ги разделяла, но и събирала. В последните няколко години си общували само по Интернет. Не се били променили много, поне не на пръв поглед. Били си останали същите мечтателки и романтички, влюбени в музиката и в световноизвестни звезди. С вълнение обсъждали по skype концертите и участията на любимците си, фотосесиите и интервютата им. Чувствали се щастливи да споделят една с друга какво кара сърцата им да бият лудо и как усмивките на техните момчета могат да разтопят дори айсберг. Докато една вечер... едното момиче направило нещо, което приятелка никога не би сторила.. Разочарованието било огромно! Болката - жестока! Отношенията им се влошили, доверието било предадено. Двете госпожици спрели да си пишат.
Кои са главните герои в тази история? Ще се познаят ли? Едното момиче съм аз. Другото - дори няма идея, че имам блог. Възможно ли е дългогодишното приятелство да се разпадне? Не знам, но... страшно ми липсва моята сродна душа и това, че няма с кого да си споделям. Кофти ми е, че бях предадена. За пореден път от човек, от който не съм очаквала. Винаги става така: най-силна болка ни причиняват хората, които обичаме. Чувствам се още по-самотна от преди. Няма с кого да си общувам и това е очевадно. Щом използвам виртуалното пространство и блога си, който никой не чете, за "емоционална разтуха".

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги ...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая ...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.

/Георги Константинов/

сряда, 21 юли 2010 г.

Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

/Камелия Кондова/

вторник, 25 май 2010 г.

Deja Vu

Погледът ти, който ме пронизва,
събужда силно чувство.
Усещането, че времето сякаш е спряло.
Този аромат, тази поза искам да ги доближа.
Да ги уловя в теб, непознатата.
Всичко се връща към теб,
необясними спомени, случаен човек.
Като сън е, не знам коя си,
не мога да ти устоя.
Ти ме докосна, момиче.
Сърцето ми бие лудо,
това е като съдба. Не виждаш ли?
Като болезнена любов е, която е неосъществима.
Изглежда, като че ли съм те срещал преди.
Твоите очи отразяват моя образ.
Сърцето ми ще се пръсне, това е като съдба.
Бях привлечен от теб несъзнателно.
Не мога да те изгубя.
Само искам да те имам.
В очите ми се отразява твоят образ.
Като измамна, объркана сцена е,
прилича на разбъркан пъзел.
Трябва да има някакъв проблясък.
Заслепяващо, като пламък, силна тръпка
е усещането, че времето сякаш е спряло.
Твоите ръце, твоята усмивка,
вълнението, което изпитах.
Искам да ги уловя в теб, непознатата.
Този миг няма да се повтори отново.
Не мога да съжалявам. Случаен човек.
Може би ти също се колебаеш относно мен.
Ти ме докосна, момиче.
Сърцето ми бие лудо, това е
като съдба. Не виждаш ли?
Като болезнена любов е, която е неосъществима.
Изглежда, като че ли съм те срещал преди.
Твоите очи отразяват моя образ.
Сърцето ми ще се пръсне, това е като съдба.
Бях привлечен от теб несъзнателно.
Не мога да те изгубя.
Само искам да те имам.
В очите ми се отразява твоят образ.
Това е едно безкрайно дежа ву.


P.S. Не можах да се стърпя да не публикувам този текст на корейската момчешка група SS501. Песента е страхотна! Групата има много хубави парчета и вече съм им почитателка. :)

събота, 1 май 2010 г.

Отново животът ми се срина. Пак съм в депресия. Поредната "черна дупка", в която съм на път дълбоко да пропадна и от която излизането е така трудно и отнема прекалено дълго време. Злото никога не идва само. Една след друга следват неприятности, спохождат ме кофти събития, дърпат ме надолу, надолу. Когато човек се отзове на дъното, няма къде повече да затъва, оттласква се от него и започва да плува нагоре. Да, но не и при мен. Аз се застоявам на дъното и оставам там. За не помня кой път съм безработна. В тази световна криза нямам идея как ще си намеря нова работа. Без никакъв доход, самичка, без някой, който да ми подаде ръка. Уплашена съм, отчаяна, безнадеждна, не ми се живее. Питам се, ако има прераждане, толкова лоша ли съм била преди, че сега страдам? Чии прегрешения плащам? Няма ли и на моята улица да изгрее слънце? Докога ще е така? До края ли? Звуча хленчещо, а уж съм борбена личност. След всичко, което съм преживяла, си мислех, че съм силна. В един момент обаче психиката не издържа и рухва. Има ли смисъл да продължавам след като водя подобен начин на живот?! Какво съм постигнала, в какво съм успяла, какво имам... Нищо. А исках мъж до себе си, семейство, работа, пътешествия. Един обикновен, нормален живот. Плаках и мечтах, но останах сама. Тъжна равносметка и липса на светлинка в края на тунела. Много въпроси без отговор, проблеми без разрешение, сълзи без усмивка, ден без слънце, нощ без луна и звезди. Тъмнина, студ, страх, неизвестност.

Другата част

Ще тръгвам оттук - мисля на глас...
Беше от мен другата част,
бяхме щастливи, имаше смисъл в това..
Вярвах, че с теб съм повече аз,
беше от мен другата част..
Трябва да свикна да съм щастлива сама..

И всеки пътя си оттук ще продължи..
Никой никога на друг не принадлежи..
Но части от теб ме връщат назад..
А беше за мен целият свят..

В едно.. В едно..
Спомняш ли си с тебе едно, че сме били?
Тяло на две как се дели?
Части от теб по тялото ми..
Няма никога сърцето ми да позволи
да загубя с теб и друга част от себе си..

Стигна до мен трудната част..
Части от мен вярваха в нас..
Не подозирах, че ще се случи така..

И всеки пътя си оттук ще продължи..
Няма никога да е както преди..
А части от теб.. ме връщат назад..

С теб едно.. В едно..
Тяло на две как се дели?
Части от теб във тялото ми..
Няма никога сърцето ми да позволи
да загубя с теб и друга част от себе си..

Всеки има своя истина, твоята не е единствена..
Струваше ли си наистина да бъда част от това?
Всеки има своя истина.. Обичаше ли ме наистина?
Беше ли безсмислено?..

С теб едно.. В едно..
Спомняш ли си с тебе едно, че сме били?
Тяло на две как се дели?
Части от теб остават преди..
Няма никога сърцето ми да позволи
да загубя с теб и друга част от себе си...

неделя, 11 април 2010 г.

Рай

Сред черната пустош
на изпепелената гора
щастлив съм, че те имам,
че съдбата ни събра.
От твоя смях щастлив съм,
от твоя слънчев поглед,
от сладките целувки,
ухаещи на пролет,
от думите ти нежни,
изречени с любов -
вечно да ги чувам,
на всичко съм готов.
Ако сме двама в ада
дали ще разберем,
или че рай това е
със теб ще се кълнем.
Раят е където
се намираш ти.
Защо ми е небето?
Защо са ми мечти?
Ти си ми реалност.
Ти си ми една.
Ти си нежна ласка,
ти си топлина.
Обичам те такава,
каквато си сега.
Недей да се променяш,
ти слънчева жена.
Обичай ме, мисли ме,
изгаряй като мен
в любовен пламък двама
да бъдем всеки ден.
И никой да не може
интрига да посее
в добрия огън злото
зад нас да си изтлее.

вторник, 6 април 2010 г.

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не й подаде ръка.

Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване.

Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване…

Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги

Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо.
Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива, за да те възкреси или да те погуби завинаги.

Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано…
Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз - знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същият ..

събота, 6 март 2010 г.

Зимата се завърна, а с нея и меланхолията

Беше дълга събота. Имах чувството, че денят никога няма да свърши. Часовете едва се нижеха. Времето сякаш беше спряло. А едновременно с това, изтича бързо като капчици вода между пръстите на ръката. Абсурдно звучат разсъжденията ми, нали? Като се замисля, като че ли вчера започна 2010 година, а е вече 6-ти март. Денят преминава в нов, седмицата - в друга, месецът и той. Сигурно повече от половината живот е зад гърба ми, а дали ще оставя следа след себе си? Какво съм постигнала досега? Нищо. Ще ме запомнят ли и с какво? Надявам се да е с хубаво. Опитвам се да бъда добър човек. Например, сутринта нахраних гълъбите на центъра с парченца хляб, погалих две улични котки. Обичам животните. Толкова мили и невинни са. Минаващите по улицата хора ме гледаха странно, но мен не ми пукаше особено. Важното е, че се почувствах по-добре. Дали ще оставя диря в края на земния си път? Не знам. Иска ми се да казват за мен: "Тя имаше душа и сърце." . А ако има Рай и бъда допусната там, значи не съм водила безполезно съществуване. :)

неделя, 14 февруари 2010 г.

Денят на влюбените е

14 февруари. Според католическия календар днес е Св. Валентин, който е закрилник на всички влюбени. Дали съм влюбена? Не знам, но и да съм... обичта ми е несподелена. Тази песен описва много точно чувствата ми, мен самата в този момент.

Старата любов е като път, изгубен път
и няма връщане.
Старата любов е като миг, пропуснат миг
и няма връщане.
Старата любов е като дъжд, пороен дъжд
и няма връщане.
Счупен ключ, замлъкнал телефон
и няма връщане.

Две рани, две души,
два свята - аз и ти.
Все след спомените тичам,
боже, още те обичам!

Старата любов е като сън, несбъднат сън
и няма връщане.
Старата любов е като влак, изпуснат влак
и няма връщане.
Старата любов е като смърт, внезапна смърт
и няма връщане.
Дълга нощ, затръшната врата
и няма връщане.

Две рани, две души,
два свята - аз и ти.
Все след спомените тичам,
боже, още те обичам!

Все след спомените тичам,
боже, още те обичам!
Още те обичам!

P.S. Ето и линк към баладата: http://vbox7.com/play:1e937129

неделя, 3 януари 2010 г.

На една стъпка си, но въпреки сълзите,
ще те пусна да си отидеш.
На една стъпка си,
но с всяка следваща се отдалечаваш.
Сълзите продължават да се стичат.
Дори да отворя широко очите си,
дори да протегна ръцете си
към място където си,
не мога да те достигна.
Какво да правя? Какво да правя?
Този човек вече си отиде.
Какво да правя? Какво да правя?
Този човек ме остави тук.
Обичам те, обичам те!
Дори и да изкрещя тези думи,
ти не можеш да ме чуеш,
защото виковете на агония
са единствено в сърцето ми.
По цял ден се опитвам да те забравя,
но постоянно си спомням за теб.
По цял ден ти казвам довиждане,
но искам да не си тръгваш.
Отиваш на място, където
няма да мога да те достигна,
дори и да протегна ръце.
Но съм неспособна да те открия
и стоя тук, плачейки.
Какво да правя? Какво да правя?
Този човек вече си отиде.
Какво да правя? Какво да правя?
Този човек ме остави тук.
Обичам те, обичам те!
Дори и да изкрещя тези думи,
ти не можеш да ме чуеш,
защото виковете на агония
са единствено в сърцето ми.
Какво да правя? Какво да правя?
Ти си единствен за мен.