Имало едно време, преди много години, две приятелки. Те никога не се били виждали, но си били близки. Въпреки не малкото километри помежду им поддържали връзка с писма. Традиционните... хартиени, каквито днес рядко се пишат. Момичетата станали жени, но продължавали да се вълнуват от едни и същи неща, мечтите и мислите им били еднакви. Вкусовите им си приличали толкова, че на моменти било стряскащо. През всичките тези години момичетата на няколко пъти губели връзка помежду си, но пак се намирали по съвсем неочаквани начини. Съдбата ги разделяла, но и събирала. В последните няколко години си общували само по Интернет. Не се били променили много, поне не на пръв поглед. Били си останали същите мечтателки и романтички, влюбени в музиката и в световноизвестни звезди. С вълнение обсъждали по skype концертите и участията на любимците си, фотосесиите и интервютата им. Чувствали се щастливи да споделят една с друга какво кара сърцата им да бият лудо и как усмивките на техните момчета могат да разтопят дори айсберг. Докато една вечер... едното момиче направило нещо, което приятелка никога не би сторила.. Разочарованието било огромно! Болката - жестока! Отношенията им се влошили, доверието било предадено. Двете госпожици спрели да си пишат.
Кои са главните герои в тази история? Ще се познаят ли? Едното момиче съм аз. Другото - дори няма идея, че имам блог. Възможно ли е дългогодишното приятелство да се разпадне? Не знам, но... страшно ми липсва моята сродна душа и това, че няма с кого да си споделям. Кофти ми е, че бях предадена. За пореден път от човек, от който не съм очаквала. Винаги става така: най-силна болка ни причиняват хората, които обичаме. Чувствам се още по-самотна от преди. Няма с кого да си общувам и това е очевадно. Щом използвам виртуалното пространство и блога си, който никой не чете, за "емоционална разтуха".
Кои са главните герои в тази история? Ще се познаят ли? Едното момиче съм аз. Другото - дори няма идея, че имам блог. Възможно ли е дългогодишното приятелство да се разпадне? Не знам, но... страшно ми липсва моята сродна душа и това, че няма с кого да си споделям. Кофти ми е, че бях предадена. За пореден път от човек, от който не съм очаквала. Винаги става така: най-силна болка ни причиняват хората, които обичаме. Чувствам се още по-самотна от преди. Няма с кого да си общувам и това е очевадно. Щом използвам виртуалното пространство и блога си, който никой не чете, за "емоционална разтуха".
3 коментара:
Бъди сигурна, че поне аз го чета. И разпознах частично и себе си в по-горните редове.
Приятно ме изненада.:) Не знаех, че някой ме чете. В поста определено може да се разпознаят и други хора, ако четяха. Неприятно е, че с годините писмените приятелки се отдалечихме една от друга. Много дори преустановиха всякакъв контакт с мен. С някои опитах да се свържа, но ме подминаха. Сякаш не съществувам. Липсват ми онези времена.
За сметка на това обаче сега си създаваш нови контакти, така че нещата някакси се балансират. Много хора идват и си отиват и не можем нищо да направим. Винаги ще идват и винаги ще си тръгват. Хубавото е, когато някой остане. А както виждаш, аз още съм тук :)
Публикуване на коментар