Днес ми беше нервно, уморено, самотно и много тъжно. Поплаках си. Не го бях правила поне няколко дена.:) Замислих се над това, че в последно време никой не се сеща за мен. Дори във виртуалното пространство. Няма с кого да си разменя и дума. Липсват ми приятели. Момичетата, с които преди години си пишехме писма и мислех за мои приятелки, не ми се включват дори за едно "здравей". Всяка си има своя живот, радости, тревоги, проблеми, реални дружки. Аз съм като стар вестник - прочетен и изхвърлен в кошчето за боклук. Спрях да правя опити да ги заговарям в нета. Безсмислено е, след като ме подминават с мълчание. Липсва ми общуването, пък било то и посредством клавиатурата и монитора. Преди поне това имах. Сега... пиша си сама, тук. Изглеждам жалка. Превърнала съм се в единак. Светът ми се състои от четирите стени на стаята и компютъра. Прекарвам цялото си време пред него - чета форуми, вися във facebook, гледам разни неща, слушам музика. Но това не ми носи радост. Не и след като няма с кого да си комуникирам. Налегнала ме апатия, душата ми е самотна, сърцето - пусто. Не знам как да се измъкна от омагьосания кръг. Искам да върна времето назад, много назад, с години. Невъзможно е. Не мога да променя действителността. А себе си?! И колко още?